Любомир Левчев:„Литературата не е изгубила способността си да предсказва бъдещето”

Любомир Левчев е роден в Троян през 1935 г. Пише и публикува поезия от 1950 г. Досега е издал над 50 книги у нас, около 60 са преведените му книги навън. Член е на Европейската академия за наука, изкуства и култура в Париж, на Европейската академия за поезия - Люксембург, на Международния литературен фонд - Москва.
Господин Левчев, как се чувствахте, когато още на 22 години издадохте първата си стихосбирка „Звездите са мои“?
Чувствах се безкрайно млад. Всъщност бях изключен студент, защото отсъствах от задължителните лекции. Бях влюбен и нищо друго не ме интересуваше. Но твърде скоро щях да разбера, че моята първа книжка се е родила на границата на една нова епоха и времето на космическите полети придаваше нов смисъл на моето дръзко заглавие. Нашите души са пресечени от много граници.
Имате повече от 56 книги, преведени в 36 страни, имате ли усещането, че сте творец, белязан от Бог?
Никога не съм си броил книгите. Вероятно са повече. Книгите зависят от буквите, а не от цифрите. Нося много белези от рани. Но божествени белези не съм виждал. Ако има такива, те са невидими. Всеки човек е божествен белег.
А станахте ли по-романтичен?
Романтиката е белег на младостта. Но моят е неизлечим.
Разкажете за времето, в което бяхте председател на Съюза на писателите, какво се опитахте да постигнете тогава?
Цяло десетилетие... Как да го разкажа? Гонил съм две химерични цели: да нарушим жестоката изолация, наложена от железните завеси на Студената война и да дадем повече творческа свобода на младите.
Литературата би ли могла да промени по някакъв начин хода на случващото се?
Ние бяхме деца на време, което непрекъснато свързваше думите „поет” и „революционер”. Днес това изглежда изгубена илюзия. Все пак, продължавам да вярвам, че истинската литература не е загубила способността си да предсказва бъдещето.
В днешно време застрашен ли е пишещият човек?
Талантливият писател винаги е бил и винаги ще бъде застрашен. Ромен Ролан казваше: „Моят класов враг е глупостта”.
Може ли да се каже, че кризата е най- мощния импулс за творчеството или обратното?
Кризите са знаци на промяната. Някои кризи убиват. Други - възкресяват.
Кое Ви провокира да напишете „Панихида за мъртвото време“?
Най-силно ме провокира страхът, че никога няма да мога да я напиша, а съм длъжен като свидетел без прикритие.
Защо избрахте точно това заглавие?
Панихида е гръцка православна дума. По смисъл тя значи помен. Още преди античността хората са вярвали, че душите на покойниците остават живи, докато ги помним и споменаваме имената им, отнесени от изтеклото време. Щом изтече от реалността, времето вече е мъртво. Но точно мъртвото време може да възкръсва. Това е смисъла, който влагам в заглавието.
При поредното Ви посещение във Враца Вие отново очаровахте аудиторията, кажете какви според Вас са врачаните? Казват, че са потомци на Трибалите, че са особняци и пр. Но през Вашия поглед какви са?
Служил съм няколко месеца във врачанската казарма. Казармата беше службата, а Враца беше свободата. И досега във Враца се чувствам като избягал от казармата. Не зная дали хората са дали модел на тукашната природа или природата ги е моделирала по свой образ и подобие. Но хората тук са красиви и непристъпни. Некрасивите и страхливите не са Трибали.
Прочитайки Божите заповеди на орфиците, една от тях ме развълнува. Тази, която ни казва да не забравяме, че дишаме въздух, пълен с човешки души. Вие как я тълкувате?
Орфическите правила дават свобода на тълкуване. Земята приема нашите тела и небето – нашите души.
Ще изчезнем ли като Траките?
Все по-често ме мъчат подобни предчувствия. Но България ни е завещала опита как се възкръсва след поредната историческа гибел.