Момчил сам избра пътя си

Тодора Сандулова
Пиша ви по повод отпечатаната статия във вестника „Живот от разкош до просешка тояга”. Заглавието е много точно определение. Затова искам да разкажа още неща за семейство Сандулови.
Ще избързам и ще определя живота им с едно изречение:”Яли, пили и пушили, а последствията от техния живот други теглили.”
За какво става дума. На 4 юли 2010 година Цветко Сандулов постъпва в 22 часа в „Ортопедично отделение на МБАЛ”Хр. Ботев” във Враца със счупен крак.На 23 юли го оперират и на 25 юли почива. Оставя неподготвени за самостоятелен живот съпругата си Татяна Сандулова – със заболяване наследствена шизофрения в тежка форма и сина си Момчил, на 35 години, неподвижен след десностранен масивен инсулт, без говор, освидетелстван от ТЕЛК комисия с първа група инвалидност с чужда помощ и с пенсия от 195 лева. Преди години Момчил работеше във фирмата на моя син – Ботьо Петров, който по-късно беше убит, но беше отстранен от работа от него, защото всеки ден идвал пиян на работа и нищо не вършел. Когато синът ми го предупредил, той го заплашил, че ще запали халето му. Не можеше и да си затвори вратата от Татяна – искаше пари, цигари, алкохол, кафе и какво ли не. Тогава тя още не беше освидетелствана и никой не очакваше, че ще отключи шизофрения. Защото големите им заплати не стигаха, за да поддържат разгулния си живот.
Жената е стожер на всяко семейство. Но онази – трудолюбивата, скромната, честната, а не парадиращата със заплата и образование. Татяна е знаела от какво семейство произхожда и не е трябвало да създава нещастни деца. На практика животът го доказа.
През месец амгуст Татяна е настанена в Дом за психично болни във Видинско. Придружава я Петър Сандулов, макар че наскоро е претърпял операцишя от гангрена на палеца на левия крак. Момчил остава сам в апартамента – неподвижен и беззащитен. Настъпва есента, идва зимата. Петър не можеше да се движи до апартамента, за да обслужва Момчил. Трябваше да се реши въпросът как да продължи животът на младия Сандулов. Приехме го в дома си, разбира се с негово съгласие. И така той прекара при нас от месец август 2010 г. до края на май 2011 г. , а не както твърди братовчедът на Татяна – Васил Георгиев, че ние сме го „откраднали” насила.
По времето на престоя на Момчил у дома положихме грижи за възстановяването му, които не са полагали дори родителите му – като се започне с къпане и масаж на дясната ръка и крак и се стигне до трудоустрояването му от ТЕЛК за второ заболяване – епилепсия. Родителите му са знаели за заболяването, но не са взели никакви мерки за лечение.
С моя съпруг Петър Сандулов не спряхме дотук. Изпратихме го на раздвижване с придружител във Вършец. Уговорихме в същото време и друго лечение, което обаче не се проведе, защото Момчил сам пожела и подписа пред представител на полицията протокол, че иска да си отиде в апартамента. При престоят му при нас сме го гледали като наше дете. Спазвали сме указанията на лекарите и сме го ограничавали от цигари, кафе и алкохол, а сме му предлагали билков чай, тъй като има ниско кръвно налягане. Раздвижихме го, научихме го да говори, да се подписва с лявата ръка. Отдадохме всичко, което ни беше по силите за неговото подобрение. Ако такива грижи са полагали родителите му веднага след заболяването, Момчил днес да не е в това положение.
След като напусна дома ни, той оттегли и всички права, които беше дал на чичо си Петър. Така че ние нямахме повече никакви задължения към него. Той сам избра пътя си. На нас ни е предостатъчно да помагаме на децата на нашия син.
Аз съм силна жена и съм се справяла с много трудности в живота, но честно казвам, че съжалявам за тази отговорност към момчил, защото той се отплаща с неблагодарност. Заклевам се в паметта на сина си, че ние не сме ощетили с нищо Момчил.