Не два пъти за едно и също нещо

Станислав Цонов,
юрист, магистър богослов
В полемика няма да влизам предвид напрегнатата обстановка, създала се по този казус - отваряне досиетата на висшия клир на Църквата – и то преди всичко в медиите. Единственото ми желание е илюстративно, доколкото ми е възможно, да изясня някои или забравени, или изобщо неизвестни все още за читателите на в. „Зов нюз” обстоятелства.
Неведнъж Митрополит Калиник е принасял покаяние в храма.Тежки и трудни са били тези моменти, но в християнски смисъл това са радостни събития.Който е бил свидетел на тях не може да не усети истинността на думите на Иисус Христос, че ”на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние” /Лука 15:7/. Покаянието е тайнство в Църквата, установено от самият Господ Иисус Христос. То не е само някакъв ритуал за временно мнимо успокоение на съвестта. То е фактически истински действено в цялата същност на човека, преобразявайки го в състояние на новороденост, окончателно скъсване със старите греховни навици и поемане на „нов курс” в живота. Каещият се бива освободен от греховете от Самия Господ Иисус Христос. Чрез това се примирява с Бога и му се дава надежда за спасение.
Едно такова паметно разкаяние за поведението си се случва на 30 септември-1 октомври 1998 г. Разширен, Надюрисдикционен Всеправославен събор с участието на Предстоятели и представители от всички автокефални и автономни православни църкви се събират в храм-паметника "Св. Александър Невски". Седем православни патриарха потвърждават легитимността на патриарх Максим и дават възможност на падналите клирици на Българската православна църква да се завърнат в единството на Каноничната Българска Църква, като се разкаят за поведението си. Сред тях са Вселенският патриарх Вартоломей (свикал и председателствал Събора), Антиохийският патриарх Игнатий VI, Руският патриарх Алексий II, Александрийският патриарх Петър VII, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и други представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви.
Съборът приема и разкаянието на митрополит Калиник (възстановен като Врачански митрополит).
Приети в църковно общение са и получилите противоканонично посвещение епископи, както и свещениците и дяконите, ръкоположени от него. За валидни и преподаващи благодат са обявени и всички противоканонични свещенодействия, извършени през периода от 1992 г. до 1 октомври 1998 година.
И тук има един много деликатен момент.
Не може да се каеш два пъти за едно и също нещо, стига да не го повтаряш и упорстваш в практикуването му. Аналогично е положението и в юриспруденцията.
Non bis in idem – не два пъти за едно и също нещо! Този доказан във времето юридически постулат е принцип в наказателното право, както и в действащия закон за административните нарушения и наказания записан в чл. 17. Погрешно смятан за водещ началото си от римското право, ще кажа само, че неговото най-старо, автентично заявяване е в Библията в книгата на пророк Наум.”Что помишляете на Господа: скончание сам сотворит, не отмстит дважди купно в скорби” /по църковнославянската Библия/. Имайки строга последователност и приемственост в Църквата, този принцип преминава векове напред и в Апостолските правила.
Както каза по телевизията един професор, Митрополитът не е директор на фабрика, че да си подава оставка или уволнен от борда на директорите. Той е пожизнен. И това е обяснимо.
Епископът е „жених” на Църквата. Епархията след неговата кончина се нарича от свещените канони „вдовствуваща”. Следователно, връзката между епископа и поверената му епархия, се представлява за непрекъсната, която трябва да съществува до свършека на живота му.
Днес се прави опит да се подмени духът на истината с духа на хулата, което и в персонален и в общоцърковен план може да е с непредвидими последици. Кой как ще отмери, отчете или отмени нечие покаяние?! Повредената от греха човешка природа извършва ежедневно богопротивни дела. Но тези дела не са от еднакъв порядък. Казано е: „Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт”. /1Иоан 5:17/ Кой ще може да прецени тежестта на делата? В Православната каноника нещата не са еднозначни.И тук е в сила принципът на икономията, при който се отчита конкретната ситуация.
Прошката не е тягост, а радост. Тя е тържество на любовта. Защото, който иска прошка иска любов, и който дава прошка, дава любов. Опасността, надвиснала над нас е да останем без тази любов. Лесно е да атестираш някого на ангро.Старите хора имат един много сполучлив израз: „джаста-праста гьотуре”.
Без разум, без мисъл, без съчувствие към духовните неща, всъщност, не владиката ми поругава вярата, а всички онези, които ми налагат днес да живея в историческо лекомислие и реторични етикети, да се вживявам в ролята на самозван съдник, да живея в измама, увлечен в лъжливото усещане за безкрайността на земния живот, принасяйки способностите на душата и тялото в жертва на тлението, да източват като от извор празнословие, злословие, словоблудство и всичко враждебно на добродетелта в името на временните зловредни изпълнени с ”красота” и „находчивост” словесни илюминации, да загубя най-скъпоценното предчувствие за вечността, придобивайки лъжливо усещане за земното странстване.
Именно в лицето на Епархийският ни Архиерей, като апостолски приемник имам утешението и уверението с думите на св. ап. Павел да кажа, че „Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне” /Гал. 6:7/.