ОБРАЗОВАНИЕ И ОБРАТНА ВРЪЗКА С ИКОНОМИКАТА

Вълновият конфликт, породен в общественото образование (начално, основно, средно, висше) след неосъзнатата промяна през 1989 г. и милионите български лева, изразходвани за настоящата система е ескалирала вече в лични и политически страсти. Високата цена на този конфликт обаче вече плащат нашите деца и внуци, излизащи принудително от училищата (начални, основни, средни, висши) опитващи се (или оправдаващи се) да ги подготвят – при това все по-неуспешно – за работни места, които престават или ще престанат да съществуват или са заети, за в близките 50 години по формулата „парите следват ученика”.
При все това всички политици, които се тупат в гърдите не си признават, че, отваряйки си устата по темите за българското образование, то не се отнася само до работните места, но и до още много други неща, които трябва да възпитават, а не да се „заучават”. Нарастващата комплексност и разнообразие на новия живот, на който се натъкват децата ни в брака, секса, етиката, гражданското самоуправление не им внушава в България, че ученето е огромно удоволствие.
Това, на което станаха свидетели (но не разбраха) субектите в образователния процес (учители, ученици, родители, бизнес) е, че индустриалната епоха, която постепенно напуска България след 1997 г., не може да защитава вече и фабричния модел училище – система на масово образование, подхождаща много добре на матрицата на масовото производство, масмедиите, масовата култура, масовия спорт, масовите развлечения и масовата политика. Целият ни днешен апарат на общественото образование е формиран от потребностите и идеологиите на комунистическия индустриализъм, основаващи се на старите представи за търсене и предлагане на работна сила. Ключовите думи на тази отиваща си образователна система са линейност, конформизъм и стандартизация. Има ли някой в България да каже, какво ще работят в близките години юристи, икономисти, политолози, спортисти, танцьори, артисти и тем подобни идеалисти на днешното ни образование? Как те ще добавят стойност за обществото? Откъде ще се формира тяхното заплащане за съществуване?
Днешните образователни управленци не разбраха как дипломирани инженери стават търговци, юристи стават брокери, политолози стават шамани и оракули, защото никой не си прави труда да изследва емкостта на трудовия пазар, на възможностите на бизнеса. Нещо повече, те не разбраха, че това изследване дори вече не трябва да е приоритет на държавата, защото образованието, както и здравеопазването в информационното общество, към което ще се причислим, няма да носят елементите на обществената стока.
Днешният образователен сблъсък в България е изправил едни срещу други „образователни политици” защитаващи до болка познатите ни „образователни фабрики” и разрастващо се мрънкащо и пъплещо движение, което е объркано как да ги замени тези фабрики. Това движение включва четири основни елемента:
Учители: днес в българските училища има хиляди учители без никакъв живец, останали да прослужат времето си до пенсия, като пасивни поддръжници на статуквото. Настоящата образователна система е свела преподаването до механично книжно обучение и стандартизирани тестове, което унищожава и най-малките пориви на креативност, както у учителите, така и у учениците. Зле платения държавен (или общински) учител не се бори отвътре срещу системата, а си трае и я заобикаля, той живурка и прехвърля отговорности на по-горния, на родителя и на държавата. Днешният учител не иска да способства за радикална промяна на образователната система, а за козметична, която да го дотътре до спасителния пояс на пенсията.
Родители: Все още много от тях подкрепят „формата” (а не съдържанието) на училищата за елитни и надарени деца, както и други ограничени експерименти на старата образователна система, с нисък праг на входа и изхода. Родителското настойничество поради икономически причини е заменено с такова на баби, роднини и приятели, което е полуефект. Родителите не способстват за намаляването на частния урок от държавния (общински) учител, и това не променя, а затормозява системата. Освен това родителят не разбира че частния урок не е географски и икономически ограничен и ако детето го иска, то може да си го достави онлайн. Всичко това в скоро време ще придобие остра форма на родителски протест, което ще се стреми да наложи нов модел на образование, нови методи и институции, в която ученикът ще търси физиономията на приятния за него учител.
Ученици: Децата в България, както и по света все повече помагат за разрушаването на старото масово образование. Те вече водят анархистична война срещу системата. Бунтът им приема две форми – едната извън класните стаи, а другата вътре в тях. Първата масова форма на бунт е отпадането. Веднъж излезли звън образователната система те стават част от лумпенпролетариата – престъпници, наркодилъри, психически болни или неспособни да работят. Какво от това, че има редица държавни и общински служби за работа с тях? Учениците знаят добре, че днешните училища ги подготвят за вчерашния, вместо за утрешния ден – т.е. за икономиката на мускулите, а не за икономика нуждаеща се от умовете им.
Другият бунт се осъществява в класните стаи и пред обществото. Все повече се поставя въпроса дали образованието трябва да продължи да бъде задължително, и ако да - до каква степен? Става така че докато учителите са принудени от системата да поемат функциите на затворнически надзиратели и държат затворени децата в класните стаи, то детските уши, очи и умове блуждаят из кибервселената. Още от най-ранна възраст те знаят, че никой учител и никое училище не може да им предостави дори нищожна част от данните, информацията, знанието и забавлението, които са достъпни онлайн. Те знаят, че в онлайн вселената са свободни, а в класната стая са затворници.
Бизнесът: Съвременният конкурентен бизнес все повече има потребност от нови по-различни трудови умения, които наличните училища не могат да предложат. Освен това няма контакт между бизнеса и училището, за да е ясно че днешният образователен процес е анахронизъм.
За да стане реалност обаче тази коалиция, тя трябва да състави собствен кодекс в който да се разпишат ангажиментите на всеки от участниците към образователния процес. Те могат да бъдат подпомогнати, но никой не може да свърши тяхната работа! В противен случай ще захранваме с човешки ресурс други държави и бизнеси. Воля за промяна за сега имат само консервативните партии.
Простичко казано индустриалната епоха, която бавно си отива, и към която все още принадлежи днешния модел на образование, доведе до идеята, че културата, религията и изкуството са от второстепенно значение и посред Карл Маркс се определят от икономиката.
Информационното общество, към което е потеглила България все повече се основава на знанието (затова Европа поставя модела „Учене през целия живот”) – поставяйки икономиката обратно на мястото й, като част от по-голямата система и отново изтласквайки на преден план такива въпроси, като културна идентичност, религия и морал. Българската образователна система днес не разглежда тези въпроси, като част от обратната връзка с икономиката, а като нейни подчинени елементи. Това няма как да стане.