Ръководство за употреба на държавни служители

Кошмарът на почти всеки средностатистически врачанин, а и българин като цяло е да си има работа с държваните институции и по-специално с обичайните им обитатели – българските държавни чиновници.
Знаете ли какво е общото между почти всички тях – по мое скромно мнение това е нервността на служителя, нетърпимостта му към почти всеки посетител на неговата служба, грубото отношение и отношението, поставящо клиента в унизително себеусещане.
В тези кризисни и безработни времена държавната творческа мисъл, освен че се е потрудила и най-простата процедура да е усложнена максимално с бюрократични глупости на поне 3 гишета в съответната институция, където бедният редови гражданин си има работа, но и се е погрижила за близката среща на изтерзания човек с поне още толкова недоволни от живота и сърдити на света чиновници.
Колко често се случва в институциите да ви посрещат намусено, пуфтейки, че сте поредния натоварил работния им процес (който в много от случаите е редене на пасианс на служебния компютър в офиса, размотаване във Фермата във Фейсбук или обсъждане на рецептата на вечерното меню със съседката по телефона)?А да бъдете пререден и да станете свидетел на привилегировано отношение към някоя голяма фирма и с това да ви се удължи престоя в качеството ви на чакащ? Да изнервите служителя с това, че нещо не доразбирате или задавате много въпроси?… Само за час пред офисите на тези институции бихте събрали обилна информация за некоректно отношение на тези служители към клиентите им.
Хората пристъпват със страх прага на тези служби и си тръгват често огорчени от отношението, което ги е връхлетяло.
И аз питам, защо някои служители от държавния административен апарат се самозабравят, защо се чувстват незаменими, несменяеми и ненаказуеми, кой толерира поведението им?!
Във всяка друга държава подобно отношение би оставило задълго време държавния служител без работа и би отразило особен негатив в служебната му атестация. Колко струва една усмивка за добър ден, разбиращо и търпеливо отношение към клиента, предразполагането му и откликване с разбиране за проблема, който го е довел до бюрото на служителя, поставен там, за да го обслужи. Същият този служител работи за нас, получава заплата, защото ние имаме нужда от него. Не би ли следвало да се провеждат обучения именно в тази посока, защото и най-добрият специалист не ни е от полза, ако не притежава умението да работи с клиенти.
Отношението на държавните служители в повечето институции към обикновените хора е непроменено от десетилетия. И в това няма нищо чудно. Повечето служители са несменяеми. Някои продължават работата си там дори и след своето пенсиониране. Не бива да говорим за компютърните и езиковите умения на персонала в държавната администрация. Там нещата са трагични. Нивото е в пъти под минимума на всяка себеуважаваща се европейска администрация.
От години се говори, че нещата в администрацията трябва да се променят. Тя се нуждае от „свежа кръв” и нови идеи. За съжаление никой няма волята или смелостта да осъществи някакви положителни реформи.
Интересно какъв ли резултат би се получил, ако посредством скрита камера се заснемат различни работни моменти от ежедневието на тези служители? Или пък на какво ли отношение биха се натъкнали служители под прикритие, представящи се за клиенти на която и да е институция, имайки за цел да проучат именно поведението на своите колеги в работна среда? Един такъв “изпит” на тези служители ще осветли държавата ни какви хора я представляват.
Ако някога все пак и в България заработи електронно правителство, много от проблемите на гражданите ще се решат. Възможността да се сведе бюрокрацията до минимум и срещите с българските чиновници да се заменят с няколко кликвания на компютъра вкъщи може да изглежда като утопия, но в нормалните демократични държави е факт от години. Да се надяваме, че и ние ще доживеем някой ден да сме нормална европейска държава, не само на хартия, а и в действителност.
Тогава твърдоглавите държавни чиновници от български тип ще станат застрашен вид от „Червената книга” на абсурдите, които българите трябваше да изтърпят през така дългия преход.
Дотогава не ни остава нищо друго, освен да търпим, да стискаме зъби и да слушаме как чиновничката, която трябва да ни обслужи обсъжда с приятелка по телефона какво се е случило в последния епизод на „Листопад” и да си мечтаем да приключи разговора си преди да дойде време за обедната й почивка.