Враца е сред най-пострадалите при масираните бомбардировки

На 13 декември 1941 година в качеството си на съюзник на Германия и под натиска на съюзниците си от Тристранния пакт, българското Народно събрание обявява символично война на Великобритания и САЩ. В края на 1943 и началото на 1944 година войната се превръща в реалност. Британският премиер Уинстън Чърчил заявява: „За да падне България, трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й да се засеят картофи”. Наказателните акции на англо-американските масирани бомбардировки засягат и Враца – един от най-сериозно пострадалите градове. Няма яснота защо точно Враца. Изтъкват се няколко причини. Едната е, че над София , която е била цел в този ден метеорологичните условия не позволявали бомбен удар. Другата е, че цел е бил жп възела в Мездра, но по същите неблагоприятни условия, акцията не може да се осъществи. Каквито и да са мотивите, равносметката е жестока.
На 24 януари 1944 година от гр. Бари /Италия/ излитат 300 самолета в по шест групи, които към 11.30 ч. са над Шкодра. Втората група поема северно от Враня – Сурдолица, лети над Трън и Вършец, минава над Враца, насочва се към Борован и Бяла Слатина, после към Кнежа и Телиш, връща се към Роман и Мездра и отново достига Враца. Операцията се казва „Point Blank” /прицел от упор/. Осъществяват я 84 „летящи крепости”, насочващи се към града в три последователни вълни. Изтребителите слизат ниско и обстрелват мирното население по улиците на града с бордовите си картечници и оръдия. Пуснати са 380 бомби.
В доклад на врачанската областна дирекция на националната пропаганда до Министерството на вътрешните работи и народното здраве се казва, че в 12.15 ч. сирените в града оповестяват тревогата. Към 13.30 ч. самолетите изсипват смъртоносния си товар, като най-тежко са засегнати центъра на Враца и района около гарата. Разрушени са занаятчийското училище - днес училище „Отец Паисий”, военният клуб, читалище „Развитие”, 243 сгради, от които 196 жилищни и 57 стопански. Повредените сгради са 823. В разрушените сгради живеели 245 семейства, а в полуразрушените – 182, със съответно 972 и 695 члена или без покрив в януарския ден се оказват 1667 души. В различните източници има малки разминавания в цифрите, но броят на жертвите може с точност да бъде установен, тъй като всички те са вписани в актовете за смърт на Община Враца и причината за смъртта е ясно указана.
Жертвите са 134 души: загинали от мъжки пол - 60, от женски – 72, от тях 47 домакини, 16 ученички и ученици, 11 земеделци, 10 деца, 9 военни от полковник до редник, 7 пенсионери, 4 чиновници, 4 дърводелци, 3 учителки, 3 търговци, 3 техници, 3 общи работници, 2 лекари, 2 касапи, 2 слугини, журналист, съдия, шофьор, кантарджия и млада жена, отбелязана като свободна. Убити са цели семейства, а други са тежко засегнати.
Трагедията застига и семейството на небезизвестния в близкото минало доайен на българската парламентаристика, открил първото заседание на седмото Велико народно събрание, поет, общественик и културен деец Йосиф Петров.
Роден е във врачанското село Чирен на 14 май 1909 година. Учи в Свободния университет, но не го завършва, след което заминава за Германия като стипендиант в Берлинския Хумболдтов университет, където специализира галванотехника. По време на Втората световна война е запасен поручик, мобилизиран на няколко пъти. Искрата на любовта припламва, когато среща красивата девойка – все още ученичка в последния клас Цветанка Мишонова. Спечелила конкурс „мис Враца”, бъдещата съпруга с нетърпение чака дипломирането си и веднага след успешно положените изпити минава под венчило с десет години по-големия от нея Йосиф Петров. Раждат им се две прекрасни дъщерички. Севдалина и Ванина. Градът се радва на тези слънчеви деца, а той не е бил голям – около 15 000 жители. Тогава той е вече директор на занаятчийското училище във Враца, както и преподавател в школото по галванотехника, което в по-късните години от живота му ще се отрази неблагоприятно на зрението. След бомбардировката на 10 януари в София много хора се изнасят към провинцията. Учениците излизат в дървена ваканция. Ден преди удара над Враца двамата съпрузи отиват в Бяла Слатина да приберат багажа на Цветанка, където тя е учителка по немски език. Ето разказа на очевидец в онзи черен за Враца ден: „На двадесет и трети вечерта беше теменужено сребриста, с ясна месечина и нежно светнали звезди. В стаята бе тихо и топло с мека кандилена светлина. Никой не предполагаше, че утре къщата ще бъде руина. Около обяд на двадесет и четвърти януари зловещ, тревожен сигнал отправи сирената, изправи хора на крака и животни. От Балкана се чуваше страхотен тътнеж, бомбардировачите блестяха, бяха огромни, наричаха ги не случайно крепости. Първата бомба зловещо изпищя, изсвири и се заби в старите гробища. Започна страхотен пукот, гърмеж, впоследствие се сля в общ тътнеж. Небето се цепеше, земята се тресеше, забулен от черен дим, градът не се виждаше. От запалителните бомби пламъкът обхвана всичко наоколо и настана страхотен ужас и истински ад. Всичко живо с лудешки бяг напускаше града. Първо тичаха коне , след тях кучета по заснежените ниви, млади хора, мъже и жени с развети коси, подплашени деца с плачещи очи…”
Къщата, в която е живяло младото семейство с двете си дъщерички заедно с бабата Иванка се е намирала на западния край на улица „Търговска” – бившата „Мода Лукс” сега адвокатски кантори. В злощастния ден бабата не могла да се евакуира с двете си внучета поради здравословни проблеми. И нещастието се случило. Една от бомбите пада точно върху къщата, оставяйки кратер, заличавайки всичко. По очевидци, това е била и последно хвърлената бомба! Какво ли са изпитали родителите на тези две малки ангелчета, връщайки се в града и виждайки войници да събират части от телцата на загиналите. Картината е била потресаваща, сърцераздирателна!
А демократът Чърчил джентълменски си изкарва дим от пурата, посрещайки данните от разрушителните бомбандировки над България с думите: „Отлично!”
Всяка трагедия в едно семейство или го сплотява или го разделя. Този черен ден променя много съдби и след войната пътищата на двамата млади се разделят. Опитвайки се да надмогне страданието Йосиф Петров пише едно внушително по съдържание изпълнено с болка и надежда стихотворение, посветено и отпечатано в некролога на мъничките Севдалина и Ванина.
Нека в лицето на тези две невинни дечица си спомним за всички невинни жертви от този ден и с дълбок поклон пред светлата им памет засвидетелствуваме нашата почит!