За изкуството с ... надежда

Денят на художника се отбелязва на 3 ноември, когато се празнува църковният празник на Св. Пимен Зографски, обявен за покровител на българските художници през 1993 г. Той е български монах от манастира "Св. Георги Зограф" на Атон, книжовник, живял в края на ХVI век. Рисувал е стенописи и икони.
В художествените среди се спрягат още двама светци за покровители на художествената гилдия. Това са Св. апостол и евангелист Лука и Св. Спиридон. Първият е един от четиримата евангелисти, който според преданието е бил увлечен от живописта и е първият нарисувал иконите на Иисус Христос, Богородица и апостолите Петър и Павел и така станал основоположник на христоянската иконопис. Неговият празник е на 18 октомври.
Св. Спиридон, чийто празник е на 12 декември, се смята на покровител на занаятчиите и всички керамици празнуват своя професионален празник на тази дата.
Решихме да подходим нетрадиционно към отбелязването на празника и вместо да интервюираме художник, отидохме при изкуствовед. Като човек, свикнал да работи с хората на изкуството, с техните характери и проблеми, смятаме, че Стойка Цингова може да даде цялостна и всеобхватна картина на състоянието на изкуството в България в наши дни.

Стойке, разкажи ни нещо за себе си? Какво те доведе във Враца?
Родена съм в Ямбол през 1978 г., зодия Телец съм. Още в основното образование се ориентирах към изобразителното изкуство – след 5-ти клас кандидатствах в новосформиралата се паралелка с разширено изучаване на изобразително изкуство в училището, където учех от предучилищна възраст – ОУ „Св. Климент Охридски”. След това продължих същия профил след седми клас в гимназия „Васил Левски” в града. Към 10-ти клас се ориентирах към специалност „изкуствознание” в Националната художествена академия и започнах подготовка за кандидатстване. Успях да вляза от първия път. Завърших Академията през 2001 година като магистър-изкуствовед. Няколко години след това започнах редовна докторантура, но все още не съм защитила докторската си десертация. Надявам се скоро да постигна и това. Във Враца ме доведе моята голяма любов Стефан. Наскоро се оженихме и декември чакаме първото си дете.
Защо и кога реши да се занимаваш с изкуство?
Трудно е да се каже защо и точно кога съм се ориентирала към изкуството. От съвсем малка съм обичала да рисувам и често съм го правила. По-късно учителите ми са забелязали, че се справям добре и бяха посъветвали родителите ми да насърчават уменията ми. Още в началното училище се записах на кръжок по рисуване, като там се занимавахме предимно с графични техники. След това започнах обучение в специализирана паралелка и така досега, с малки прекъсвания, се занимавам с изкуство.
Не само изобразителното изкуство ме вълнува – обичам също литературата и танцът, но с тях не съм се занимавала професионално.
Кога научи, че съществува Ден на художника?
За първи път чух за Деня на художника съвсем случайно, докато чаках поредната лекция в Художествената академия. Бях седнала на една пейка в коридора, когато до мен се доближи момиче и съвсем ненадейно „пъхна” диктофон под носа ми с въпроса какво мисля за Деня на художника. Бях объркана, стъписана и дори се чувствах виновна, че не знам нищо за този ден. Започнах с плахи импровизации и общи фрази, може би типични за хора, които се опитват да се измъкнат от неловко положение. Не беше извинение, че съм все още в първи курс и не знам за традициите в Академията, но го използвах, за да извиня неосведомеността си.
Години след това аз забравям за този ден. Припомнят ми го единствено медиите. Не знам колко художници се чувстват съпричастни към празника и дали изобщо го отбелязват и по какъв начин. Може би, това е повод да помислим над няколко въпроса за изкуството в България. Може ли да говорим за българско изкуство, търпи ли то развитие в годините на демокрация и важно ли е за обществото да се поддържа то живо?Какво е твоето мнение по този въпрос?
Като цяло българите винаги са страдали от синдрома да догонват другите, а не сами да чертаят пътя си. Българското изкуство също преминава през кривата на догонването. На няколко пъти ние се обръщаме към западното изкуство, за да се учим от него и за кратко време да достигнем до неговото развитие. Докато след Освобождението това има известен смисъл, след демократизирането на обществото у нас, това е по-скоро „преписване”, плагиатстване, а не изучаване, осмисляне и преработване през призмата на българската душевност. Много често съвременните форми на изкуство идват незакономерно за българската публика и тя не е подготвена за възприемането им. От друга страна дългото информационно затъмнение, включително и в сферата на изкуството, позволи на някои български творци наготово да заемат изразни средства и да ги поставят в българска среда. Първоначално тези нови форми се приеха за доста радикални, но с течение на времето и разширяване на информацията, повечето от тях се оказаха бледи повторения на западни образци.
Има ли пазар за изкуството в България?
В желанието си изкуството ни да бъде на съвременно световно ниво, то загуби българската си публика в по-голямата й цялост, заради липсата на есествено изграждане на вкус у зрителя. Затова в момента на пазара на изкуство „псевдо изкуството” е много по-популярно и продаваемо, а истински стойностното – оценено от малко, в повечето пъти професионално информирани, зрители.
Обществото, колкото и да е икономически затормозено и да пренебрегва изкуството, дълбоко в себе си знае, че не трябва да губи връзката си с него, защото изкуството има уникалната същност да бъде спасителен остров. То не само отразява стремежите и въжделенията на хората, но е способно да прокара новаторски идеи, които след времеда бъдат основа за нов начин на живот.
Работиш с творци. Що за хора са те?
Творците са преди всичко индивидуалисти и ако не са такива не биха били способни да създават оригинални творби. Но по мое наблюдение напоследък творците са и ... егоисти. Мисля, че личностното себеусещане в днешно време е много високо и хората (не само творците, но особено те) са станали прекалено егоистични, а някои от тях и тесногръди. А тесногръдието пречи на твореца да бъде голям. Затова и в нашето съвремие като че ли не се раждат таланти. Липсата на широта на погледа и на светоусещането, на глобално мислене, прави творците ни „провинциални”.
Затова моята препоръка към всички е да бъдат по-сърцати и да творят заради самото изкуство, а не само, за да се изхранват с него.