Събота, 22.09.2018

Последни новини:

Крушовица- някогашният първенец на държавата по скотовъдство

12-01-2018

Петък е ден, в който по традиция „Зов нюз” разлиства  страници от историята на Врачанския край. Този път го правим чрез спомените на художника Цветан Пелов, родом от Крушовица и става дума за занаятите.

„ Хората са олицетворението на занаятите. Техните образи, всеки приведен над работата си, неволно изникват пред мен, когато стане дума за поминъка на предците ни.Първите занаяти, за които научих в най-ранно детство, бяха кожарския и абаджийския. Дядо ми Петър Пелов Петрешков се занимаваше с кожухарство и абаджийство. Щавеше кожи, които изкупуваше и шиеше от тях кожуси, калпаци и други кожени изделия. Кроеше и шиеше също елеци, джамадани, потури, прави гащи – клинове се казваха, сукмани от аба. Имаше специална шевна машина “Сингер” за някогашните груби шаячни платове. Работеше денонощно, защото като всеки работен и пестелив селянин, имаше и земя, която обработваше сам с прегало /рало/. От малък - 3-4 годишен ме водеше на оран с него в Митова падина, където ореше с плуга, после разбиваше буците с метални дараци, а накрая закриваше засятото жито от гарваните, като прикачваше към процепа на кравите влакулята, на която ме слагаше да седна и така земята заприличваше на кадифе под слънцето. Всичко му идеше отръки. Майстореше ми играчки – пролети, когато цъфтеха върбите, той отрезваше една по-дебела върбова клонка и ми правеше от нея свирка.
Шивачите бяха като че ли най-многобройни в село. Помня доста имена - Васил Нановски, Стамен Лачовски, Семьон Мульов, Първан Петрешков-Бабката, Велчо Найденов Велчовски, Младен Джанката, Пешко Панов - Врачката.
    Другият ми дядо - Дило Иванчев Дилов имаше може би най-сладкия занаят за едно дете. Той беше маджунар. В дома си имаше маджунарница за варене на петмез (маджун) от култивирана тръстика. Целият двор бе пълен със слама за варенето на маджуня. А той биваше много видове – с тикви, без тикви, с ендрише, със сини сливи, с орехови ядки, със зелени домати и т.н.  Хората в село го уважаваха и почитаха  сред маджунарите, каквито бяха и Кьосовци и Горан Видински – бащата на учителя Семьон Дългия. Кротък, съсредоточен и делови човек бе дядо Дило и така течеше този почти индустриализиран процес..   
      Съпругата му – баба Мита, бе от рода Въловци. А те бяха майстори-железари и тухлари. Имаха тухларна. Брат й Марин – най-големият е имал цигларница.  Като ученик, през 1949 г. ни вдигнаха на бригада да правим тухли уж за ново читалище, в  южния край на Борованската могила, която беше в Крушовското землище. Викахме й „Бели брег” на тази местност. Там цял месец копаехме глина, правехме калъпи, а 5 куптора по 3 метра високи гореха денонощно, за да ги печат. Майстор ни беше бай Петър Муцака, който ни ръководеше цялата работа. Ентусиазирани от перспективата, че ще строим читалище, направихме хиляди тухли, които после се иззеха, обаче, за строежа на ТеКеЗеСе-тата и читалището така си остана незапочнато.
В къщи пък беше една от селските бръснарници, която държеше баща ми Пело Петров Пелов, най-големият от синовете на дядо Петър. Той беше захванал занаята при кръстника си – Цеко Кьосака и започнал работа заедно с Коца на Горанчовци в Генчовци, до чешмата в Старото село. После, като успя да събере достатъчно средства, закупи бръснарското оборудване от Рамис Турчина от Орехово. Вратата и прозорците на дукяна гледаха към улицата, за удобство на клиентите, които си влизаха направо отвън, а имаше и вътрешна врата към къщата. Отвън висеше голяма фирма, с надпис “Бръснаро-фризьорски салон “Еделвайс”, а до него беше закачен да виси триумфално като знак за дейността на дукяна един бръснарски леген.
За  удобство на клиентите служеха  пейките – една вън, пред къщата и една вътре. Пейката отвън служеше и за обща сбирка на махалата, докато вътре се допускаха само чакащите реда си. И само те участваха в онзи ритуал по обсъждането на най-важните селски новини, който си вървеше с бръсненето. Селската бръснарница, или по-право бръснарския дюкян, беше наравно с кръчмата селски информационен център и мрежа за социални контакти, в най-буквалния смисъл на думата.
В нашия дюкян се обучаваха чираци, калфи и майстори. Чираци ни бяха Мато Кинова, който се изучи до майстор и остана да работи, Стоян Фильов, калфа ни беше Александри Деков. При нас работеха като майстори-бръснари чичо Ристо Пелов, кумеца Митко Влаа от Софрониево, които не си бяха открили собствен дукян.  Бръснарници в село още имаха Петър Бацов, Иванчо Маринов Въловски, Горан Кросов, Костадина Горанчовска.
При национализацията ни взеха цялото оборудване в трудкоопа и направиха кооперативна бръснарница.
     Сред многобройните занаяти, които обслужваха ежедневния бит на  Крушовица, железарите бяха доста на брой. Най-универсален съм запомнил Димитър Фильов. Работеше и с оксижен и с ковашки мех. Виеше железото като восък и радваше хората с вити железни порти, мивки с гаранция 50 години, сечива и всичко, което е потребно като инвентар за двора, за полето и за бита в онези години.
Кръскьо Железковският беше железар и колар. Работеше всичко, необходимо за кола и каруци – главини, наплати, шини, пурии. Но работеше и сечива – клепеше ралници, правеше левки и мн. други. Вето Начов Гривият работеше всекакъв вид градински инвентар и коларо-железарски работи. Най-атрактивният коларо-железар беше циганинът Бури. Ингри-чехът пък работеше декоративно-приложна железария за манастирски и механджийски порти и механджийски камини. Помня още Димитър Банчов Дурчовски – майстор-наплатар, Петко Тупанджията, Пано Фильов – все коларо-железари, стругари и заварчици, от които имаше голяма нужда за многобройните стопански и битови дейности в онези времена.
Тишлерите имаха тънък занаят, никой строеж не можеше  да се завърши без тях. Иван Данов-Горският беше великолепен майстор-дограмаджия, оставил много радост в домовете на крушовчани. Той правеше дограма виенски образец, многопрофилна и най-солидна – с уплътняване. Спас Ристов Рабров - Марджинът, правеше обкови на дървени кънки, с които покорявахме пързалките на крушовските баири. Вълко Геловски-дограмаджията оформяше битови заведения с ламперия. Боравеше с байц и декоративни конзули. Митко Беделят бе голем майстор-дърводелец.
       Имаше още казанджии – Цветко Гуцов - Дългия и Гица Богданова; обущари - като Вельо Обущара и Кръскю Савкински; въжари - като Тонки и Тодор Дилов Иванов, Велчо Кацара; геранджията Кръскьо Пангьовски.
Но най-голямо впечатление  са ми направили занаятите, които бяха свързани с вкуса на детството ми и техните майстори. Между тях изпъква бозаджията Руси Македонецът, който разнасяше бозата из село с бъчонка и закачена на нея алба чаша, за да налива на многобройните желаещи. Сладкарница имаше Горан Гайдарският, а бакалници държеха Ристо Ирчек, Кръскьо Гораниният и Маринчо Тетевенски.
Мирчо Лебарът беше от Дупница. Той е между най-светлите ми детски спомени. Белите самуни, които правеше ме привличаха, та минавах винаги по този тротоар,  дори само да ги видя, наредени като бели гълъби, бели, с ухаещи на благодат дъх, меки, и не се ронят като сегашния хляб, винаги намазани с яйце. За мене беше празник винаги, когато ме пращаха за хлеб.
Друг хлебар не съм запомнил, но кръчмарите бяха доста – Дено Найденов Поповски, Петър Вълков Тетевенски, Цоно Босия, Младен Тодоров-Мундера, Ристо Тинчев Габровлията, Гато Тодоров.
Екзотичен занаят в сеото беше яйчарството. Яйчарите обикаляха да събират пресните яйца - Вътко Джанкинския, Трифон Чрънкина, Шейтаня Георги, Мемед циганина. Между яйчарите имаше и музикални таланти, като Вътко, който свиреше на баса в селската ни музика, без която не ставаха забавите на дансинга. Другите възлови фигури в музиката бяха цигуларят Венко Циганина и тупанджията – Горан Циганина. Другите музиканти също бяха селски „забележителности” – Ангел Николчов Попето-тромпетиста, Крум Феномена - тромпетист, Джано - на флигорната, Цеко Геловския - на валдхорна и Лазар Динколовския - контра бас.
Сред всичките селски занаяти, до слава се издигна само скотовъдството. То бе се откъснало от нивото на останалите селски поминъци до големия майсторлък, бе придобило най-голяма представителност и широка популярност, защото постиженията на нашите скотовъдци след Освобождението издигнаха някога селото  на второ място в България по отглеждане на елитен едър добитък и разплодни животни – кочове, бикове, жребци, както и млеконадойни крави. Скотовъдният дом, където се развъждаха и отглеждаха тези разплодници, беше гордостта на селото, както и ежегодните прегледи на добитъка.                      А специален повод за гордост за мен като малък пък беше дядо Стефан Пелов Петрешков, брат на дядо Петър, който се нареждаше сред стопаните-скотовъдци, които развъждаха кочове и бикове, като бизони и баща ми Пело Петров Пелов, който отглеждаше жребци.”

     

Наблюдател
Общество
Регион
Криминале
Мейнстрийм Северозапад
Copyright © 2009 Alpiko Publishing. All Rights Reserved.
Всички публикувани текстове и изображения са под закрила на „Закона за авторското право и сродните им права“. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение е забранено.